Печат

Кога да клампираме пъпната връв?

Създадена на 19 Август 2007
Посещения: 19726

ImageПо-добре да не бързаме – това е подзаглавието на статията „Клампиране на пъпната връв след раждането” публикувана в BMJ. Там авторите подчертават, че заедно с окситоциновата инфузия и контролирания cord traction, ранното клампиране на пъпната връв е част от активното водене на третия период на раждането. Но докато първото е показало ефективността си, то бързото клампиране по-скоро е въпрос на навик, отколкото безспорно полезна процедура. Ранното клампиране се прилага в широки граници – от 17% в Дания до 90% във Франция.

 По отношение на майката, кога ще се прекъсне пъпната връв е без значение – не води до по-висока честота на задържана плацента или хеморагия в постпартума. По отношение на новородено обаче нещата не са точно такива. Забавянето на клампирането води до подобрено снабдяване с кислород, до установяване на дихателната дейност. Още по-важно – към новороденото може да се трансферира средно около 21% от цялото му количество кръв, при това без значение дали плодът е поставен на родилната маса или на корема на бременната. Това значи по-големи запаси от желязо и по-висок хематокрит. Особено благоприятен е този феномен при случаите на ендемична анемия и при недоносените. Страховете от полицитемия и хипербилирубинемия не се оправдават според проучванията.

Авторите на статията препоръчват при случаите на нормално раждане клампирането да се забави за около 3 минути, докато бебето е на корема на майката. По труден е въпросът при родените с цезарово сечение или недоносените, които биха имали най-голяма нужда от допълнителното количество кръв. Там се предлага в рамките на възможното, докато се извършват първите грижи за новороденото и се прави оценка на Апгар скора, да се забави с около минута клампирането.

В заключение авторите изтъкват, че ранното прекъсване на пъпната връв няма благоприятни последици за майката и новороденото, обратно, дори може да е вредно. Посочва се, че СЗО и FIGO вече не го препоръчват.

Източник: BMJ 2007;335:312-313